от известно време си събирам интериори — не онзи шумен, преследващ трендовете тип, а онези, които изглеждат така, сякаш е нямало как да изглеждат по друг начин, предвид сградата и страната в която се намират. и в един момент забелязах нещо: любимите ми проекти почти никога не започват от нулата. те започват с разговор, понякога дори със спор, с архитектура, която вече има собствено мнение — brownstone, стара къща, haussmann-ски апартамент — а работата на дизайнера е първо да я чуе, преди да добави каквото и да било свое. това е нишката, която свързва и шестте проекта тук. не са непреходни, защото са неутрални. непреходни са, защото водят разговор с нещо по-старо от moodboard-а.
studio db — tudor, преобразен.
това, което най-много ме грабва тук, е онова „преди“ — къща, обзавеждана сякаш от комисия, където всяка стая говори на различен дизайнерски език и между тях няма обща история, но с общ отпечатък върху пространствата.
ходът на studio db не е да изтрие това минало, а да се върне към онова, което самата архитектура е поискала — дървената ламперия, пропорциите, характерът — и чак тогава да наслои отгоре своя еклектичен, леко странен и игрив почерк. асиметричен кадифен диван, килим по поръчка с размерите на малък апартамент, наситена тъмносиня дървена ламперия срещу картина на kehinde wiley.
това е добър пример, че „да уважаваш архитектурата“ не означава да играеш на сигурно. можеш да си смел и пак да си в диалог с къща от 1908 г. — стига да си наясно какво точно стои насреща.
roman and williams — brooklyn townhouse.
това е точно обратното на повечето реновации, които виждаме — някой вече е направил къщата „минималистична и съвременна, ц амлко бежавко“, а новите собственици са искали да върнат всичко онова, което е било премахнато. r&w влизат докрай в по-мрачното, текстурирано, леко готическо-женствено наслояване в стил "героиня на Джейн Остин с възможности и вкус" : антични кушетки, Обюсон (гоблени) килими, малки находки и предмети, които карат една стая да изглежда така, сякаш е събирана десетилетия наред, а не е обзаведена за шест месеца.
затова и са сред любимите ми студиа. това, за което буквално живея тук, е самият подтекст: понякога най-вечният ход не е да добавиш история, а просто да не я заличаваш от самото начало.
gachot — soho triplex.
пентхаус на три нива, изграден в преустроена водна кула, кацнала върху сграда в soho.
цялата идентичност на soho е индустриална — сурови обеми, огромни прозорци, сгради, в които някога буквално са се произвеждали неща. gachot взимат тази архитектурна памет и играта със светлината и ги превеждат в нещо театрално, социално и топло — неутрална основа, създадена за хора, за събирания, за движение между отделните пространства.
тук няма опит индустриалното днк на сградата да бъде прикрита. тя просто е преведена на нов език — „сурово пространство“ се превръща в „щедро пространство“. и честно казано, това ми се струва един от правилните за мен прочити на soho днес.
fabrizio casiraghi — апартамент, париж.
жилищен апартамент в Париж, завършен през октомври 2021 г. за частен клиент.
тук не става дума толкова за един силен архитектурен жест, а за това колко различни светове могат да съществуват в една и съща стая, без някой от тях да вземе превес. смисъл... по средата има палма, която почти стига тавана и омекотява пространството повече, отколкото която и да е стилистична добавка би могла.
горчиченожълто bouclé кресло до полупрозрачни завеси от пода до тавана, чифт ръчно издялани дървени lattice панели с почти северноафриканско усещане срещу месингов пендел, който спокойно би могъл да е излязъл от милански апартамент от 70-те.
това е restrained maximalism в най-добрия му вид: нищо тук не е неутрално, но заедно всичко звучи спокойно.
eric egan — апартамент милано.
неговият собствен апартамент от 19. век на piazza castello, милано.
тук всичко е лично — и си личи. той самият го описва като „old-lady chic“, пречупен през new york alter ego: fortuny завеси срещу една по-мъжка, светска и малко по-бохемска атмосфера.
интересното е, че този път не гледаме как едно студио превежда чужда архитектура през своя език. гледаме как един дизайнер превежда самия себе си през нея. една американска чувственост живее в конкретно миланско архитектурно тяло и двете дизайнерски култури не се борят коя ще надделее. просто си общуват тихо, докато донна съмър наблюдава всичко отвисоко.
flack studio — elmore homestead.
от всички проекти тук този е най-буквалният пример за „архитектурата им е казала какво да правят“. flack studio взимат палитрата директно от земята около къщата: приглушените зелени и кафяви нюанси на полетата, почти крещящото жълто на рапичното поле в цъфтеж, кехлибарената светлина по залез.
тъмно е, мрачно е, на места дори леко меланхолично. и вместо да изглежда като „интериорен дизайн“, пространството сякаш най-се предава на заобграждащото го.
ако някой от проектите те е накарал да се замислиш или искаш да говорим за контекстуален дизайн или да чуя за проект, по който си обсебен/а или желаеш да създадем такъв заедно. можеш да следиш работата ми и в ig: @obe111ct